неделя, 19 октомври 2008 г.

Action day ...

Всичко е добре, когато завършва добре. Тази поговорка важи в пълна сила за днешния ден, който започна с пожар. Лудите над нас пак се бяха запалили, пушека обаче се вие нагоре и аз нищо не съм разбрал. Съседката от 6 етаж разтревожена ми звънна на вратата, от там веднага викаме пожарна и аз тичам да видя горе какво става. Пред вратата се събрали няколко комшии и умуват как да я отворят. Разбутах ги и като филмов герой с един як шут около бравата я разбих. От вътре лумна гъст, непрогледен дим. Ако е имало вакуум го наруших, но Здравка беше вътре. Лудоста й и липсата на чувсто за съхранение я прати още по навътре при виковете ми да дойде навън. Пробвах да влеза, но не се дишаше, намокрих една кърпа и с нея на устата влязох. Нищо не виждах а и хората навън се притесниха. След секунди пожарникарите дойдоха и си свършиха работата, а Здравка избяга по Дондуков в търсене на поредното фасче. От толкова фасчета, накрая голяма пушилка. Може би неосъзнато й харесва.
Пожара ни позабави карането с Мишо и Роб. Замъкнахме се на 40км. от София, преди Ихтиман. Оставихме колата и айде на колелата, през гори и полянки, рекички, срещи с мотокросисти, които не посмяха да продължат. Ние обаче продължихме, а бяхме с непълна карта на GPS-a. Хората, коите срещахме в селцата ни гледаха учудено, а най-красноречив беше един възрастен мъж, който на въпроса ми дали има път натам където сме тръгнали ни погледна и каза " Абе то път има, или поне имаше преди години, ама вас не ви ли е страх?". Не ни беше до момента в който пътеката изчезна, загубихме я. Свечеряваше се а бяхме в гората, с ясна посока и без никаква ясна следа от път или пътека. Започна едно безкрайно бутане в нищото, нагоре-надолу.
Стана тъмно и пуснахме 2та фара, които имахме, единия умря не след дълго. След още няколко километра притеснението на моменти прерастваше в отчаяние. Губихме обхват на GSM и при първата възможна чертичка обхват се свързахме с Бен, успяхме да му дадем GPS координати и той се свърза със спасителите чрез телефон 112 (браво, че го има). В един момент с Роб взехме решение да оставим колелата, за да се движим по-бързо. Мишо отказа, заяви, че ще си го бута. Краченето без колела вървеше добре, скоро ни се обадиха и спасителите, намерихме и път а те ни увериха за вярната посока. В общи линии от 20км. маршрут повече от половината ни мина в бутане. Една голяма обеца на ухото, която никога нямя да сваля. Утре ще запаля свещичка, а Мишо и Роб ще приберат колелата (ако са там).

Няма коментари: