събота, 24 ноември 2007 г.

Ten years later...

10 години по-късно! Толкова бързо ли се изтъркули времето? Кога бяхме безгрижни 16 годишни тинейджъри, завладяни изцяло от удоволствието да правят това което искат, без натиска на странични и лични фактори. Живота ни завърта, по някой път много по-силно от необходимото и приемливото. Колкото и да е силен кръговрата, нашата пресечна точка все още не е успял да завърти и ето, 10 години по-късно усмивките и настроението не ни липсват. Едно време стимула беше прост, да излезеш, да те чуят, да танцуват на това което пееш и свириш, това ни бе достатъчно за да сме щастливи. Сега сме щастливи като се сетим за това как не си пропиляхме онези години, щастливи сме защото останахме приятели, щастливи сме заради нас самите. Преди 10 години имаше един много силен фактор, направо двигател на нашата емоция. Това бе Косьо, бащата на Асен. Макар и не директно, той беше човека който ни накара да мислим за удоволствието от музиката, усещането, емоцията. Благодарение на неговата подкрепа и нашето желание имаше "Candles", имаше "Озирис", имаше и "Негатив". 3-те имена на нашата формация, вероятно и 3-те периода в скромната ни кариера. Тук е първата ни записана песен, зимата, началото на 1997г. студио M&D. Извинявам се предварително за качеството. Тази песен е изпя Косьо, тази песен ни даде тласъка.

Дали - 1997



вокал, китара - Иван Гаков



китара - Симеон Дамянов



вокал, бас - Асен Иванов



барабани - Софрони Милев

четвъртък, 22 ноември 2007 г.

Zoom soccer...

Японците винаги са ме учудвали със своите хрумвания, но някой път надскачат и най-смелите ми очаквания за идиотизъм!

сряда, 21 ноември 2007 г.

77777...

Засякох ги, най-после. Обикновено изпускам минаващите около мен щастливи числа. Чувал съм, че три 7-ци носят щастие, но пет какво носят? Две години и половина карам Ситрото, дочаках момента на щастие. Беше около 7 вечерта, светофара светеше червено. Спрях, погледнах към театъра на Армията и за пореден път се зачудих откъде го осветяват по този нов и приятен начин и за пореден път не открих. Зелено, погледнах километража, оставаше около километър да се врътнат 7-те, минах кръстовището и при първата удобна възможност спрях, аварийки и хоп...усмивка, снимка, намислете си желание. В този момент нещо се случи, усилих радиото, течеше Precious - Depeche Mode. Усмихнах се, замислих се, спомних си, може би беше прекалено хубаво за да е истина. Все пак става дума за пет 7-ци, дали са били щастливи или не още не знам. Честно казано ако ще са "unhappy" предпочитам да не разбирам. И така, сега отново както всяка седмица чакам петък, този път с усмивка.